
Богослужения
Богослужения: Всеки ден
Понеделник – събота:
Утреня 8:00 ч., Св. Литургия 8:30 ч., Вечерня 16:30 ч.
В неделя и на празници:
Утреня 8:00 ч., Св. Литургия 9:15 ч., Вечерня 16:30 ч.
Всяка сряда в 10:00 ч. Маслосвет и Водосвет

Богослужения
Богослужения: Всеки ден
Понеделник – събота:
Утреня 8:00 ч.,Св. Литургия 8:30 ч.,Вечерня 16:30 ч.
В неделя и на празници:
Утреня 8:00 ч.,Св. Литургия 9:15ч.,Вечерня 16:30 ч.
Всяка сряда в 10:00 ч. Маслосвет и Водосвет
ПРАЗНИЧЕН ЦЪРКОВЕН КАЛЕНДАР 2025
Дата | Църковен празник |
1 януари | Св. Василий Велики (Василовден) |
6 януари | Богоявление (Йордановден) |
7 януари | Св. Йоан Кръстител (Ивановден) |
2 февруари | Сретение Господне |
22 февруари | Задушница |
8 март | Св. Теодор Тирон (Тодоровден) |
25 март | Благовещение |
13 април | Цветница (Връбница) |
20, 21, 22 април | Възкресение Христово |
6 май | Св. вмчк Георги (Гергьовден) |
11 май | Св. равноап. Кирил и Методий |
29 май | Възнесение Господне (Спасовден) |
7 юни | Задушница |
8 юни | Петдесетница |
9 юни | Св. Дух |
29 юни | Св. апли Петър и Павел (Петровден) |
20 юли | Св. пророк Илия (Илинден) |
6 август | Преображение Господне |
15 август | Успение на Пресвета Богородица |
8 септември | Рождество на Пресвета Богородица |
14 септември | Въздвижение на Св. Кръст (Кръстовден) |
19 октомври | Преп. Йоан Рилски Чудотворец |
26 октомври | Св. вмчк Димитрий (Димитровден) |
1 ноември | Задушница |
8 ноември | Събор на Архангел Михаил (Архангеловден) |
21 ноември | Въведение Богородично |
6 декември | Св. Николай Мирликийски (Никулден) |
25 декември | Рождество Христово |
26 декември | Събор на Пресвета Богородица |
27 декември | Св. първомчк и архидякон Стефан (Стефановден) |
Информация за светите тайнства
Тайнствата са свещени ритуали, чрез които вярващите получават благодатта на Светия Дух и се свързват с Бога. В православната църква има седем основни тайнства, всяко от които има свое уникално значение и цел. Тези тайнства не са просто външни обреди, а действителни средства за спасение и обожение на човешката душа.
ТАЙНСТВА
В съвременната богословска традиция под църковни тайнства се разбира особеното действие на Божия Промисъл върху вярващите, при което им се преподава Божията благодат, преобразяваща човека, обновяваща неговата природа и неговата личност. С помощта на тайнствата ние, като личности, ставаме членове на Тялото Църковно. В този смисъл тайнствата лежат в основата на нашия християнски живот. С тайнствата – с Кръщението и Миропомазването – започва нашето християнско битие и без постоянно, регулярно участие в тайнствата ние не можем да останем християни.
Всяко действие на Църквата винаги в някакъв смисъл е тайнство. Но Църквата отделя седем главни тайнства, които се отличават от останалите с това, че в тях се дава някакво особено, ново качество на човека, някакъв особен духовен дар, който изменя живота на човека – качествено го изменя. Благодарение на тайнствата той придобива ново духовно състояние, преминава на друго ниво на християнското битие. Целта на съществуването на православните тайнства се състои в обожението на християнина: по израза на ап. Петър, трябва да станем „участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4).
Тайнствата (от гр. мистерион – тайна, тайнство) са свещени действия, в които под видим начин се съобщава на вярващите невидимата Божия благодат. На всички седем тайинства са присъщи следните признаци:1) богоустановеност; 2) невидима благодат, преподавана в тайнството; 3) видим начин (последование) на неговото извършване.
Външните действия („видимият начин”) в тайнствата имат значение не сами по себе. Те са предназначени за човека, пристъпващ към тайнството, доколкото по своята природа той се нуждае от видими средства за възприемане на невидимата сила Божия. Извършители на всяко тайнство са Самият Господ Иисус Христос и Светият Дух.
Тайнството променя природата на човека, поставя в него нещо ново, принципно друго, по кардинален начин въздейства на човешкото естество; другите свещенодействия влияят на човека по-ограничено, с по-малка сила. Тайнствата може да се сравнят с решителна хирургическа операция, когато организмът вече не се справя с болестта и се изисква вмешателство отвън; а другите свещенодействия – с меко терапевтично лекарствено лечение.
Трябва да се различават действителност на тайнството (т. е. това, че то само по себе си е благодатна истинска сила) от действеност на тайнството (т. е. от това, доколко приемащият тайнството се удостоява с неговата благодатна сила). Тайнството е действително, когато се извършва от канонично ръкоположено йерархическо лице, при спазване на определената външна форма и словесната формула на тайнството. Действителността на тайнството не зависи от заслугите или достойнствата на лицата, извършващи и приемащи тайнството.
Действеността на тайнството, иначе казано, неговата спасителност, плодотворност, обновяваща сила зивиси от това, доколко благоговейно човек пристъпва към него. За да бъде тайнството спасително за човека, от него се изисква вяра, съзнание за голямото значение и важност на тайнството, и, накрая, искрено желание и готовност да го приеме. Недостойното приемане на тайнството може да повлече след себе си не оправдание, а осъждане. Благодатта не стеснява свободата на човека, не действа върху него непреодолимо. Често хората, ползващи се от тайнствата на вярата, не получават от тях това, което те могат да им дадат, защото техните сърца не са отворени за благодатта или пък те не са опазили приетите от тях дарове Божии.
Следва да се отбележи, че тайнствата не ни превръщат по вълшебен начин във вече спасени, оправдани, осветени, така че за в бъдеще от нас да не се изискват никакви действия за постигане на спасението. За твърде много хора тайнствата са магически действия, т. е. такива, които не предполагат лични вътрешни духовни усилия. За тях е важно само обредът да бъде правилно и навреме изпълнен; в останалото човек за нищо не длъжен на Бога и отношенията между човека и Бога с това напълно се изчерпват. Човек снема от себе си отговорността за своя религиозен живот и я възлага на формата, на обреда, на външното, от което произтича сакрализация на формата, придава й се мистическо значение: обредът сам по себе си става спасителен. Магизмът прониква във всички сфери на църковния живот. Това се отнася и до тайнствата – средоточието на църковния живот. Всеки от нас, така или иначе се е сблъсквал с утилитарния подход към тайнствата: за да не урочасат детенцето, то трябва се кръсти; за да не се разпадне семейството – да се венчае; за да не се разболее човек – да се причасти и т. н. При това се счита, че всичко ще стане автоматично, без собствени нравствени усилия.
Иконом Йоан Карамихалев

Кръщение
Описание: Кръщението е първото и най-важно тайнство, чрез което човек става член на Църквата. Водата символизира очистването от греховете и новото начало в Христос. Този акт на потапяне във водата и последвалото излизане от нея изобразява смъртта и възкресението на Иисус Христос, както и нашето собствено умиране за греха и възкресение за нов живот в Христа.
Значение: Символизира раждането за нов живот в Христа. Посвещава човека на Бога и му дава възможност за участие в останалите тайнства. Чрез кръщението ние се освобождаваме от първородния грях и получаваме Божията благодат, която ни прави способни да живеем според волята на Бога.

Миропомазание
Описание: Веднага след кръщението обикновено се извършва миропомазание. Вярващият се помазва с миро (специално освещено масло), което символизира дарбите на Светия Дух. Миропомазанието е знак за приемане на тези божествени дарове, които укрепват и освещават душата.
Значение: Укрепва вярващия в борбата срещу злото и му дава сила за духовен растеж. Миропомазанието е символ на нашата принадлежност към Църквата и на нашето участие в нейния живот. То ни дава сили да устоим на изкушенията и да вървим по пътя на добродетелите.

Причастие (Евхаристия)
Описание: Най-централното тайнство, при което вярващите приемат във вид на хляб и вино, същинските Тяло и Кръв Христови. Това е момент на непосредствено общение с Бога, когато вярващите се съединяват с Него по най-съкровения начин. Евхаристията е сърцето на литургията и центърът на християнския живот.
Значение: Представлява единството на вярващите с Христос и помежду им. Дава духовна храна и сила за живот в Христос. Причастието е източник на вечен живот и средство за достигане до нетленност. То ни обединява с Христос и ни прави едно тяло с Него и с всички вярващи.

Покаяние (Изповед)
Описание: Тайнството на покаянието включва изповед на греховете пред свещеник, който произнася опрощение от името на Бога. Изповедта е акт на смирение и искрено разкаяние, при който вярващият признава своите грехове и моли за прошка.
Значение: Освобождава от греховете и възстановява мира с Бога и ближните. Насърчава духовното обновление и стремежа към святост. Покаянието е пътят към помирение с Бога и с ближните. То ни води към истинско преображение и ни помага да живеем в мир и хармония с Бога и хората около нас.

Свещенство
(Ръкоположение)
Описание: Ръкоположението е тайнство, чрез което определени лица се посвещават за служение в Църквата като дякони, презвитери (свещеници) или епископи. Това е специален дар на Светия Дух, който се предава чрез ръцете на епископа върху кандидата.
Значение: Гарантира приемствеността на апостолското служение и предаването на благодатта на Светия Дух за духовно ръководство и пастирска грижа. Ръкоположението е основата на йерархията в Църквата и гарантира, че благодатта на Светия Дух ще продължава да действа в нея. То осигурява непрекъснатостта на апостолската традиция и мисията на Църквата.

Брак
Описание: Тайнството на брака благославя съюза между мъж и жена, създаден за взаимна подкрепа, любов и родителство. Бракът е свещен съюз, който отразява връзката между Христос и Църквата. Той е основан на взаимна любов, уважение и вярност.
Значение: Поставя основите на семейството като малка домашна църква, където членовете се учат на любов, търпение и взаимопомощ. Бракът е училище за добродетели и място за духовно израстване. Той е основата на обществото и носителят на бъдещите поколения.

Елеосвещение (Маслосвет)
Описание: Тайнството на елеосвещението включва помазание с осветено масло и молитви за изцеление на болни и укрепване на здравето. Маслосветът е акт на милост и състрадание, който носи утеха и надежда на болните и страдащите.
Значение: Допринася за физическото и духовното здраве на вярващите, като ги укрепва в болестите и страданията. Елеосвещението е израз на Божията любов и грижа за човека. То ни напомня, че Бог е винаги близо до нас, особено в трудни моменти, и ни дава сила да преодолеем изпитанията.
КРЪЩЕНИЕ
Древната Църква не познавала думата „кръщение”. Това е славянска дума и тя е производна от думата „кръст”. Кръщението дословно е мистерия, тайнство на Кръста Христов. „Който не носи кръста си – казва Спасителят не може да бъде Мой ученик” (Лк. 14:27. В Новия Завет се употребява друга дума, обозначава кръщението – „баптизо”, която означава потапяне, омиване. Светите отци пък наричат кръщението просвещение.
Кръщението е тайнство, в което вярващият при трикратно потапяне на тялото във вода и при призоваване на Пресветата Троица, на Отца, Сина и Светия Дух, умира за плътския, греховен живот и се възражда чрез Дух Свети за духовен живот. С това кръщаваният влиза в Църквата и става неин член. Да стане християнин – това значи решително да се прероди, да стане нов човек. Духовното раждане означава, че човек престава да живее за себе си, а започва да живее за Христос и за другите хора, придобивайки за себе си пълнотата на живота. За достойно приемане на кръщението е нужна вяра и пълно покаяние, отказ от предишния егоцентричен начин на живот.
Кръщението е само първата степен на възхождане на душата към Бога и, ако след него не следва обновление на целия живот, духовно прераждане, решителен отказ от делата на „ветхия човек”, тогава то не принася плод. Ако пък кръщението е било само формалност, продиктувана от традициите или от модата, и човек продължава да живее като езичник или невярващ, той се лишава от всички плодове на тайнството, сам се отлъчва от Христос и се низвергва от Църквата.
Ако погледнем към историята на древната Църква, ще видим, че достъпът в нея бил твърде строг. За кръщението се готвели дълги години, човекът, пристъпващ към тайнството изучавал основите на вярата, Свещеното Писание и едва след това се извършвало тайнството.
Кръщението е невъзможно без вярата на желаещия да приеме тайнството. Спасителят е казал: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Мк. 16:16). Смисълът тук не е такъв: който не се кръсти, ще бъде осъден, а такъв, че който при кръщението няма вяра, той ще бъде осъден. Пристъпващият към купела не трябва да очаква след кръщението да получи здраве по магичен начин, успехи в живота или решение на семейните проблеми: „Търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Целта на кръщението е съединение с Бога, получаване на Неговата спасителна благодат.
Този, който желае да се кръсти, трябва да има някакви религиозни знания: Що е православие, за какво е нужна Църквата, какво значи да бъдеш християнин? Пристъпвайки към кръщелния купел, трябва да си вземе помощници, съпровождачи по пътя на духовния живот – хора опитни, молитвени, църковни. Те се наричат кръстници или възприемници. Мнението, че кръстници са нужни само на младенците е предразсъдък. Всички ние, до голяма степен, сме младенци във вярата и духовния живот. Следователно, на всички ни са нужни възприемници.
Божията благодат, дарувана на човека при кръщението, тайнствено влиза в сърцето му и после постоянно пребивава и действа в него, помагайки му да живее по християнски и да преуспява в духовния живот, който започва в кръщението. Тази сила на кръщението се запазва и в приелите това тайнство в младенческа възраст. При кръщението младенците получават всичко, което се дарува на кръстените в зряла възраст. В децата благодатта действа самостоятелно по вярата на техните родители и възприемници.Тя остава в тях като семе, което и родителите, и възприемниците трябва да поливат и да му помогнат да произрасте.
Иконом Йоан Карамихалев
МИРОПОМАЗВАНЕ
В кръщението ние само се очистваме от греховете и се възраждаме чрез силата на Светия Дух, но не се удо¬стояваме още да Го приемем в себе си. Чрез миропомазването ни се преподава Светия Дух с всичките Му благодатни дарове, необходими за преуспяване в духовния живот. Както чрез кръщението човек се ражда за духовен живот, така чрез миропомазването той става участник в благодатния живот на Църквата. Тайнството миропомазване се присъединява към тайнството кръщение, заедно те съставят едно чинопоследование.То завършва благодатния процес на встъпване на новия човек в Църквата, започнат в тайнството кръщение.
В апостолско време даровете на Светия Дух се подавали чрез ръкоположение. По какъв начин благодатното ръковъзлагане преминало в помазване с миро? Вероятно, самите апостоли, поради физическа невъзможност да посещават всички кръстени и лично да възлагат на тях ръце, заменили ръковъзлагането на кръстилите се, с помазване с миро, което сами освещавали и давали на представителите на църковните общини. Още ап. Павел споменава за благодатно помазване: „Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни” (2 Кор. 1:21-22). Самата извършителна формула на тайнството: „Печат дара Духа Святаго” е тясно свързана с тези думи на апостола.
Защо миро, а не друго вещество, било избрано за тайнството? Понеже още в Стария Завет то се употребявало за низвеждане върху хората на особени духовни дарове (Изх. 28:41; 1 Цар. 16:13; 3 Цар. 1:39). Светите отци на Църквата поставят самата дума „християнин” в тясна връзка с миропомазването. „Християнин” значи „помазаник”. „Станали причастни на Христа, пише св. Кирил Йерусалимски, вие достойно се наричате християни, т. е. помазани, и за вас Бог е казал: „Не се докосвайте до Моите помазани” (Пс. 104:15).
Дарът на Светия Дух, получаван в миропомазването, трябва да бъде не просто пасивно възприет, но активно усвоен. Това е и, по думите на преподобни Серафим Саровски, същото „придобиване на Светия Дух”, което е и истинската цел на християнския живот. Даденият ни даром Божествен Дух, освещавайки нашите усилия, принася в нас плод. „Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра,
кротост, въздържание… Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” (Гал. 5; 22-25). Всички тайнства на Православната Църква имат смисъл и са спасителни само в този случай, когато животът на християнина съответства на тези дарове, които той получава в тях.
Иконом Йоан Карамихалев
ЕВХАРИСТИЯ
Църквата е Тяло Христово, а Евхаристията е главното тайнство на Църквата. Самото название „евхаристия” в превод от гръцки език означава „благодарение”. Свещеното Писание свидетелства, че при установяването на тайнството Евхаристия на Тайната вечеря „Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички”. За православните християни Евхаристията е не просто символическо действие, извършвано във възпоменание на Тайната вечеря, но самата Тайна вечеря, възобновявана от Христос и непрекъснато продължаваща на всяка Литургиs, когато на вярващите под вид на хляб и вино се преподава истинското Тяло и истинската Кръв на Господа нашего Иисуса Христа.
Както храната влиза в нас и се разтваря в нас, прониква до последната клетка на нашия организъм, така и Господ пожелал да се съедини с нас, да се приобщи към нас, та и ние докрай да се приобщим към Него, да станем частички от Неговото Тяло, да станем „сътелесни” на Христос, а заедно с това и сътелесни един на друг – еднокръвни братя и сестри в Христа. В Евхаристията не само хлябът и виното стават Тяло и Кръв Христови, но и сам причастяващият се човек става частица от Богочовешкия организъм на Църквата, обновява се, освобождава се от товара на греховете, просвещавайки се с Божествената светлина.
Общественото богослужение, в което се извършва Евхаристията, се нарича божествена литургия (от гр. „литое” – обществен и „ергон” – служба, дело). За разлика от другите обществени богослужения (утреня, вечерня, часове), където нашият Господ Иисус Христос присъства със Своята благодат, тук Той присъства непосредствено, действително със Своето Пречистото Тяло и със Светата Своя Кръв и не само присъства, но и храни с тях вярващите.
Когато християнинът участва в Евхаристията, той усвоява плодовете на жертвата на Господа Иисуса Христа. Както богослужебният живот на Църквата се гради върху Евхаристията, така духовният живот на всеки вярващ трябва да се основава на участието в тайнствата Христови.
Обожението е висш смисъл в живота на християнина. Причастяването с Пречистите Тайни дава възможност на вярващия да стане една плът с Христос. Преподобни Йоан Дамаскин пише, че в Евхаристията „ние се съединяваме с тялото на Господа и с Неговия Дух и ставаме тяло Христово”.
Причастявайки се, вярващият получава възможност да живее в Христа още на земята. Причастието помага на християнина да върви по пътя на спасението, изпълва го с тнвърдост и решимост, и го пази от тъмните сили.
В Евхаристията се осъществява съборният принцип на битието на Църквата: нали Евхаристията съединява всички разединени, разпръснати по света, по вековете и хилядолетията членове на Църквата в едно Тяло. Основание за това учение ние намираме в първото послание на апостол Павел до Коринтяни: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Кор. 10:16-17).
Светите дарове са огън, изгарящ всеки грях и всяка сквернота, ако човек се причастява достойно. Пристъпвайки към причастие, трябва да правим това с благоговение и трепет, осъзнавайки своята немощ и недостойнство.
Веднага или след причастието човек чувства Божията близост в своята душа: страстите, помислите, мечтанията утихват. Човек получава сякаш власт над своите мисли и чувства. Мнозина са изпитвали как духът на злото, тъмните сили се стараят да възпрепятстват причастяването с Тялото и Кръвта Христови. Когато човек се готви за светото Причастие, често възникват множество препятствия, вътрешни и външни. Появяват се, например, хладност, безчувствие, надигат се страстите. И след Причастието тъмните сили често се стараят да възпрепятстват възприемането на плодовете на това тайнство. Силата на злото се бои, плаши се от Светите Тайни, защото те имат велика сила. И когато ние сме се причастили, трябва да се пазим, да не се предаваме на бъбривост или сънливост, трябва да се уединим в душата си, па макар и известно време да прекараме с Този, Който е влязъл в нашата душа.
Нашият духовен живот е неотделим от Евхаристията, защото Евхаристията е най-верният път към спасение. Да се причасти с Тялото и Кръвта Господни е съществено, необходимо, спасително и утешително задължение на всеки християнин. Това е видно от думите на Спасителя: „истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:53).
Да се причастяват могат само членове на Православната Църква, т. е. лица, приели Кръщение и изповядващи вярата на Православната Църква съгласно Символа на вярата. Подчертавайки, че никой не може да бъде достоен за причастие, светите отци на Църквата ни напомнят, че всеки пристъпващ към това тайнство трябва да бъде готов за среща с Христос. Пристъпвайки към Светата Чаша без да разбира същността на ставащото в Литургията (т. е. без вяра в причащаването с Тялото и Кръвта Христови), без стремеж да изправиш своя живот, или във вражда с ближните, човек се причастява за съд и осъждане: „Нека човек да изпитва себе си… Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:28-30).
Винаги след причастяване трябва да благодарим на Бога от сърце; ние въобще някак си обръщаме малко внимание на благодарението; ние повече се каем пред Бога или изпросваме нещо от Него; трябва да се стараем да приучим душата си повече да благодарим на Бога за всичко, а особено – за причастяването с Неговото Тяло и Кръв – и опитът показва, че именно в благодарението (Евхаристията) душата усеща най- главното, първият плод на тайнството – богообщението, съединението с Христос.
Иконом Йоан Карамихалев
ПОКАЯНИЕ
Съгласно православното учение грехът – това е болест. Влизайки в човека, той извращава неговата духовна природа. Без да сме разпознали греха, ние няма как да поставим диагноза, а ако не сме разбрали природата на болестта, не ще смогнем да започнем лечението й. Без покаяние ние се уподобяваме на неразумен пациент, на когото лекарят е поставил диагноза апендицит и препоръчва операция, а болният твърди, че има хрема и тя ще премине от само себе си. Лекарят и пациентът трябва да станат сътрудници в борбата с болестта. Също както изповедникът и изповядващия се трябва да станат съюзници в борбата с греха.
Покаянието е тайнство, в което християнинът, като се разкайва за своите грехове и ги изповядва пред свещеник, получава чрез него от Бога прошка за греховете си. Гръцката дума за покаяние – „метанойя” означава „промяна на ума”, „промяна на начина на мислене”. Покаянието не е просто разкаяние. Юда, предал Господа, впоследствие се разкаял, но не принесъл покаяние. Той съжалил за това, което направил, но не намерил в себе си сили нито да изпроси прошка от Господа, нито с някакво добро дело да изправи злото, което извършил. Той не съумял да промени своя живот, да встъпи на пътя, на който би могъл да заличи предишните грехове. В това е разликата между него и апостол Петър, който се отрекъл от Христа, но с целия си по-нататъшен живот, с подвига на изповедничеството и мъченичеството доказал своята любов към Бога и хилядократно изкупил своя грях.
Покаянието не е просто опит да видим собствените си недостатъци. Покаянието – това е обръщане на нашия ум към Бога. Когато отиваме на изповед, не е достатъчно само да изброим греховете си. По време на изповед трябва да намерим в себе си сили да застанем лице в лице с Бога, да се изправим пред съда на любовта на милосърдния Бог. За изповедта е важна нашата решимост – да отидем и да застанем пред Бога, и да Му се открием. Стъпвайки на пътя на покаянието, трябва да помним, че няма такъв грях, който Господ да не може да прости.
Няма грях въобще… Грехът винаги е пределно конкретен. За съжаление, мнозина идват на изповед и докладват: „Грешен съм, отче, във всичко!”.Най-често това е лъжливо смирение, опит да се създаде впечатление на разкаянност, но без конкретно разкриване на своята греховност.
Често идващите на изповед говорят не за своите грехове, а за греховете на другите хора: на зетя, на свекървата, на тъщата, на дъщерята, на сина, на родителите, на колегите, на съседите. Понякога на свещениците са налага да изслушват истории с много действащи лица, с разкази за греховете и недостаците на роднини и познати. Всичко това няма никакво отношение към изповедта, защото за своите грехове нашите роднини и познати ще отговарят сами, за нашите пък грехове ще се налага да отговаряме ние. И ако някой от нас не е в добри отношения с роднини, колеги, съседи, тогава, готвейки се за изповед, трябва да си зададе въпроса: къде е моята вина; с какво съм съгрешил; какво бих могъл да направя, за да се промени ситуацията към по-добро? Винаги трябва преди всичко да търсим своята вина, а не да виним ближните.
Някои възприемат изповедта като шанс да пообщуват със свещеника, да му зададат въпроси и да получат на тях отговори. Всеки свещеник подхожда към изповедта по-своему: един счита за свой дълг всеки път да даде полезен съвет на изповядващия се, друг предпочита да слуша изповедта мълчейки и само в особени случаи да нарушава мълчанието. Трябва да помним, че изповедта – това не е събеседване със свещеника, а предстоене пред Бога. Най-важното, което може да стане в изповедта, това е нашата среща с Бога. А за съвет може да се обърнем към свещеника и вън от рамките на изповедта.
За други пък изповедта е възможност да се оплачат от живота. Нещо в живота му не е потръгнало, сполетял го е неуспех и човек идва при свещеника, за да сподели колко му е трудно. Трябва да се отбележи, че свещеникът не е лекар-психотерапевт, а храмът не е това място, където трябва да се идва с жалби и роптания. Разбира се, свещеникът в някакви случаи е длъжен да изслуша, да утеши, да ободри, но изповедта не трябва да се свежда до психотерапия.
Понякога човек идва на изповед, за да поспори с Бога, да заяви, че Бог не е достатъчно отзивчив към него, че малко се грижи за него, че Бог нещо не му е додал. Някои на изповед се оплакват от липсата на осезаемо благодатно Божие присъствие в техния живот. Ако в нашия живот Божието присъствие е твърде малко, за това не е виновен Бог: виновни сме ние самите, защото не сме направили всичко възможно, за да приготвим дома на душата си, за да се засели Бог в него.
Идвайки на изповед, хората понякога се опитват да изброят всички свои възможни грехове, в това число и най-незначителните от типа: „изядох шоколадов бонбон в постен ден” и т. н., мислейки че ако нещо не бъде назовано, няма да бъде простено. Но напълно очевидно е, че да изброим всичките си грехове просто не по силите ни. На изповед трябва да говорим за главното – за това, което ни отделя от Бога.
Освен това има неща, които не забелязваме в себе си. Има и грехове, които сме забравили. Не трябва да се мисли, че подобен род незабелязани или забравени грехове, не назовани на изповедта, не се прощават от Бога. Всъщност, ако човек съзнателно не укрива грехове, ако принася искрена, чистосърдечна изповед, с намерение да се изправи, му се прощават всички грехове: и тези, които е назовал и тези, за които е забравил, и тези, които той не е забелязал в себе си. Ако човек пък съзнателно укрива грехове на изповед или ако цялата му изповед се свежда до празна формалност, или ако той говори само за греховете на другите хора, в такъв случай тайнството се профанизира. Иначе казано, тайнство в такъв случай въобще няма, защото в човека не става тази промяна на ума, която трябва да съпътства изповедта.
Всъщност, цялата наша греховна тъма се състои от такива дребни грехове, с които е пълен нашият живот – от дребна лъжа, дребна кражба, дребно лукавство, дребна злоба. Понякога ние мислим, че това даже и не са грехове, а само „отделни недостатъци”. Но изповедта – това не е този момент, когато ние трябва да се оглеждаме в другите и да се сравняваме с тях: по-добри ли сме от тях, по-лоши, или като всички. Фарисеят се оглеждал в другите и мислел, че е по-добър от мнозина. А митарят не се оглеждал в никого – той се вглеждал само в дълбините на душата и се съкрушавал пред Бога. Може би, в нещо и да сме по-добри от другите, но не за това трябва да става дума в изповедта. Ние трябва да кажем в какво сме съгрешили против правдата и любовта Божия, защото именно за това ще бъдем питани на Страшния съд.
За да бъде покаянието истинско, то трябва да се извърши на дело. Св. Козма Етолийски казва: „Даже ако са ти простили всички духовници, патриарси, архиереи и целият свят, ти все едно не ще бъдеш простен, ако не се покаеш на дело”. То ест ако ние не се отдалечим от греха и не изменим своя живот, нашето покаяние няма да бъде истинско. То даже не е покаяние в пълния смисъл на думата.
Покаянието е невъзможно без Божията благодат. Човек, пребивавайки в тъмнината на греха, не разбира колко е прекрасен животът в Бога, не може да усети разликата между греховния живот на света и святия живот на Църквата. Само когато Божията благодат посее в неговото сърце семето на Божествената любов, той ще може да види своята духовна несъстоятелност. Слънчевата светлина, проникваки в тъмната стая, осветява всичко. Така и Божията благодат ни открива опустошеността на нашите души, оголва нашите страсти, нашите грехове. Затова светците така усилено са молили Бога: „Дарувай ми цялостно покаяние”. Истинското покаяние е безопасен път, водещ в Царството Божие.
Покаянието – това е духовен труд, усилие на съгрешилия човек, насочено към това да възстанови връзката с Бога, да стане участник в Неговото Царство. В Свещеното Писание покаянието е необходимо условие за спасение: „ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лк. 13:3).
Тъй като сред християните господства неведение по много въпроси на нашата вяра, в покаянието и изповедта невежеството и лекомислието се проявяват в най-висока степен. Мнозинството пристъпват към изповед абсолютно неготови, предпочитат свещеникът сам да ги пита за греховете, сякаш Църквата – това е следствен орган, а свещеникът – оракул, който е призван да гадае за нашите грехове. Има и друга крайност – когато хората отиват на изповед, за да кажат, че нямат никакви грехове или, за да разкажат колко са „добри” и колко добри дела са извършили. Това показва, че в дадения случай не е имало ни самоанализ, ни подготовка за изповедта и че ние, разбира се, сме много далече от процеса на самопознанието, необходимо за християнина. В душата ни се гнезди някакъв страх: ние се боим да видим своето истинско „аз”, стараем се да се скрием не само от Бога, от хората, но и от самите себе си. Струва ни се, че ако си признаем за своите грехове, тогава Бог неминуемо ще ни накаже, а околните ще ни отхвърлят. Налага се да наденем тогата на благочестивия християнин, а какво може да бъде по-лошо от такова самооправдание?!
Но ако ние внимателно прочетем Евангелието, тогава ще видим, че Иисус осъдил не грешника, а греха. С всички грешници, които идвали при Него, Той говорил с разположение и съчувствие, даже ако те в много случаи не проявявали разкаяние. Само една разновидност на грешниците Той осъдил, при това твърде сурово – това са лицемерите, надянали маската на праведници.
И така, необходимо е да познававаме самите себе си, да не се боим да анализираме своите състояния. Трябва да знаем, че ние можем да бъдем осъдени не за това, че сме грешили, а за това, че не сме каяли. Колкото повече считаме себе си за „добри”, толкова по-далече се отдръпваме от Бога. Да отидем на изповед и да заявим на духовника, че ние „нищо лошо не сме направили”, това е все едно да кажем, че сме безгрешни, а това е сродно на богохулство. Ако се вгледаме в собственото си сърце без предвзетост, ще видим, че там се гнездят множество страсти и грехове.
Страхът да признае човешката греховност е абсолютно чужд на човеколюбието на нашата Църква. В Църквата, в семейството на Бога Отца, се обединяват хора, които, вместо да осъждат грешника, сами се осъзнават като най-големи грешници, още по- унижени от греховете, отколкото другите.
Изповедта не е беседа за своите недостатъци, съмнения, не е осведомяване на духовника за себе си и още по-малко „благочестив обичай”. Изповедта е горещо покаяние на сърцето, жажда за очистване, идваща от усещането за светинята, умиране за греха и оживяване за светостта. Изповедта е подвиг и самопринуждение. Покаянието е не само тайнство за развързване на греховете, но и лечебен акт за душевните недъзи. А който скрива своите грехове на изповеди поради срам или поради лъжлив страх, той към предишните грехове прибавя още един грях – лъжата, защото иска да измами свещеника, или по-добре казано, самия Бог, Който невидимо присъства при изповедта и приема покаянието на грешника, а свещеникът служи само като свидетел на това покаяние.
Изповедта – това не е отчет за духовния живот (какво в него е добро, а какво лошо). Това е самоизобличаване без всякакво самооправдание и самосъжаление. Само тогава ние ще получим удовлетворение и облекчение. Господ и така знае всички обстоятелства, които са ни довели до греха. Напълно недопустимо е да разказваме на изповед какви хора са ни подтикнали към грях. Те отговарят за самите себе си, ние пък сме длъжни да отговаряме само за себе си.
Не трябва да се срамуваме да изповядваме греховете си, трябва да се срамуваме да ги вършим. Мнозина мислят, че свещеникът ще ги осъди, искат да се покажат на изповедта по-добри, отколкото са, самооправдават се. Напротив, за духовника е голямо утешение, когато той вижда пред себе си искрено каещ се, даже за тежки грехове. Значи, неговите трудове не са били напразни.
Изповедта е очистване на душата от отровата. Ако отровата попадне в организма, тогава няма друг начин да оцелее освен да очисти стомаха. Така и изповедта: ние трябва да изтръгнем от себе си отровата на греха, иначе сме обречени.
Покаянието е такова състояние на човека, когато той осъзнава своята греховност, съжалява за нея и започва да ненавижда извършения от него грях и активно се бори с него, утвърждавайки се в доброто. Ненавистта към греха и борбата с него привлича Божието милосърдие. Ето това съчетание на Божието милосърдие с ненавистта на човека къмо греха и борбата с него извършва покаянието, т. е. – избавлението на човека от греха.
Иконом Йоан Карамихалев
СВЕЩЕНСТВО
В Църквата всяко служение е възможно само въз основата на благодатните дарове, които се преподават в нея. Само лица, които са ги получили, могат да бъдат свещенослужители. Тайнството свещенство е установено от Самия Господ Иисус Христос, който е избрал апостолите от числото на Своите слушатели и ученици и им дал власт да учат и извършват тайнства, и след Възнесението Си им изпратил Светия Дух, който ги сподобил с потребните за тяхното служение сили (Деян. 1:8; 2:4). Оттогава запаленият Божествен огън на благодатта на Светия Дух се съхранява в Църквата и приемствено се предава от род в род. Нагледен и символичен знак на тази приемствена връзка на благодатните дарове и власт на свещенството служи ръкоположението, употребяващо се за снизхождане върху посвещаваните лица на благодатта на Светия Дух.
Свещенството е тайнство, при което чрез ръкоположение от архиерей върху избраното лице снизхожда Светият Дух и го поставя да извършва тайнства и да пасе стадото Христово. Тайнството свещенство се извършва само над лица от мъжки пол, православно вярващи, първобрачни, осветени от Църквата, или приели монашески обети и избрани за възвеждане в една от трите степени на църковната йерархия: дякон, презвитер и епископ. Това тайнство се нарича също ръкоположение или хиротония.
Отсега нататък, станал свещеник, ръкоположеният поема задължението да служи на Бога и на хората, както е служил в Своя земен живот Сам Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Той проповядва Евангелието и извършва тайнствата Кръщение и Миропомазване, от името на Господа прощава греховете на разкаялите се грешници, извършва Евхаристия и причастява, а също извършва тайнствата Брак и Елеосвещение. Свещеникът е не просто проповедник, не просто човек, на когото хората се изповядват, не просто обществена фигура, но преди всичко лице, което предстои пред Бога в молитва – в молитва не само за себе си, но и за хората. Чрез човека, приел свещен сан, хората слушат гласа на Христос.
Личните човешки немощи не могат да отнемат благодатта на ръкоположения. По време на извършване на тайнствата свещеникът е само оръдие в Божиите ръце, проводник на Божията благодат. Ако пастирите понякога се поддават на някои човешки слабости и недостатъци, пасомите не само трябва да се въздържат от всякакво обсъждане, но и да предпазват и другите от такова, за да не отслабят дължимото уважение към тях. Сам Господ е заповядал: „Имай свещеника за свет, защото той принася хляб на (Господа) твоя Бог: да ти бъде той свет, защото съм свет Аз, Господ, Който ви освещавам” (Лев. 21:8). „Християнинът е длъжен да обича и почита свещениците – съветва св. Иоан Златоуст. – Ако и той заедно с неверните започне да ги оскърбява – работите му няма да вървят добре. Не виждате ли как всички се подчиняват на светските власти? Такъв е нашият страх пред началник, поставен от човек! А онзи, който е приел власт от Бога и е натоварен с грижа за душите – ние го оскърбяваме и го презираме, и го преследваме с какви ли не хули: и то тогава, когато ни е запретено да съдим брата си, а ние изостряме език срещу свещениците. Да допуснем, че животът на свещеника е порочен – ако ти обаче си внимателен към самия себе си, няма да претърпиш никаква вреда от това, което е поверено нему от Бога!” Духовното благополучие на вярващите не зависи от недостатъците на лицата, неумеещи да носят и уважават своя свещен сан.
Ако задълженията на пастирите са да учат своите пасоми, то пасомите са длъжни да съдействат на пастирите в изпълнение на техните задачи (Рим. 15:30). Освен това пасомите трябва да почитат пастирите като свои духовни отци и молитвеници пред Бога. Апостолът съветва: „Молим ви, братя, да уважавате ония, които се трудят между вас, които са ваши предстоятели в Господа и които ви наставляват, и да имате към тях преголяма любов заради делото им” (1 Сол. 5:12-13).
Иконом Йоан Карамихалев
БРАК
Едно от седемте тайнства в Православната Църква, което води началото си още от старозаветните времена, е тайнството брак. Целта на брака е не толкова раждането на деца, колкото постигането на духовно-телесно единство, взаимодопълване, взаимопомощ (вж. Бит. 2:18). В християнството бракът става образ на тайнствения съюз между Христос и Църквата, затова и се нарича тайна велика (вж. Еф. 5:32). За църковното благословение на брака пръв свидетелства св. Игнатий Антиохийски (+ 107 г.). В древната Църква формата на тайнството се свеждала до съвместно причастяване на встъпващите в брак, от 4 век възниква обредът венчание, а от 10 век се оформя като чинопоследование.
Може да се каже, че съществуват два типа брак. Първият е бракът като тайнство, вторият е бракът като съжителство. Бракът като тайнство – това е, когато мъжът и жената, така пълно, дълбоко и неразривно са съединени един с друг с връзките на любовта, че не могат си представят животът един без друг, когато те дават обет за вярност пред Бога и един пред друг не само за земния живот, но и за живота във вечността.
Християнското тайнство брак, като привнася благодатта на Светия Дух, прави така, че от естествения, природен, временен съюз между мъжа и жената създава съюз по образа на Христос и Църквата. Църковният брак е творческо поприще, школа на християнски живот за въплъщение в семейството на Евангелието.
В брака става преобразяването на човека, разширяването на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, ражда се в света в нова пълнота. Само в брака е възможно пълно познание за човека, виждане на другата личност. В брака човек се потапя изцяло в живота, влиза в него чрез другата личност. Това познание дава чувството за завършена пълнота и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри.
Когато в брака се появяват деца, мъжът и жената се изменят, изменят се много дълбоко, превръщайки се в баща и майка. Това е пробен камък за истинския брак. С появата на децата в семейството възникват нови семейни отношения. Възпитавайки децата, родителите възпитават и сами себе си, защото присъствието на децата в голяма степен служи като юзда на разпуснатостта, невъздържаността, изисква разумност и усилия, за да стане животът порядъчен и стабилен, да се създадат добри условия за удовлетворяване на материалните и духовни потребности на членовете на семейството.
Съпрузите-християни трябва да се настроят за аскетичен подвиг – за отказ от себе си. Не за щастие – то само ще дойде, когато животът се построи както трябва, а за любов, за която трябва да се подвизават с взаимно търпение, смирение, послушание, за да построят живот съгласно евангелските принципи и норми.
За съжаление, венчанието днес е най-профанизираното тайнство: мнозинството от венчаващите се, въобще и не мислят да съградят семейство в Христа. Те възприемат венчанието само като формално-магически обред.
Иконом Йоан Карамихалев
ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ
Ние знаем, че смъртта се предшества от умиране: нашето тяло под въздействие на болестите и стареенето започва да се разпада още приживе. Съвременното нецърковно съзнание признава физическото здраве за единствено нормално състояние на човека; с болестите пък не без успех се бори съвременната медицина. Най-добрите достижения на съвременната наука – лекарства, болници с най-ново оборудване служат, за да може по-далече да се отмести границата на здравето и живота – смъртта. Но има неизбежен момент, когато прозвучава фразата: „медицината е безсилна”.
В християнството болестта се разглежда като по-нормално, по-естествено състояние на човека, отколкото здравето, защото в този свят на смъртна и изменчива материя страданията, скърбите и болестите са обичайните условия на живот. Болниците, лекарствата и медицинското обслужване, безусловно са нужни, но само като изпълнение на християнския дълг на милосърдието. Здравето и изцелението от религиозна гледна точка се разглеждат като милост Божия, а истинското изцеление – следствие на чудо, макар и извършено посредством човешкото участие. Това чудо се извършва от Бога, при това, не защото физическото здраве е висше благо, а защото това е явяване на Божествената сила и всемогъщество, което възвръща човека обратно към Бога.
В елеосвещението Църквата идва при одъра на болния и даже умиращ човек не, за да възстанови неговото здраве, не за да замести медицината, когато тя е изчерпала своите възможности. Църквата в лицето на свещениците, извършващи тайнството, идва, за да въведе този човек в Любовта, Светлината и Живота на Христа.
Тайнството елеосвещение не заменя изповедта. Смисълът на тайнството е в изцелението. Но доколкото нашето пълно изцеление е невъзможно без духовно очистване, в тайнството елеосвещение се дава опрощение на греховете, които човек е забравил, но не и на тези, които умишлено е укрил или не е казал на изповедта от срам или неудобство.
Елеосвещението като духовно лекуване не отстранява законите и силите на физическата природа. То поддържа духовно човека, оказва му благодатна помощ в такава степен, каквато по Божие усмотрение е необходима за спасение на душата на болния. Затова маслосветът не отменя използването на лекарствени средства.
Не трябва също така да се очаква и незабавно оздравяване след маслосвета, нито пък той да се разглежда като нещо самодостатъчно, едва ли не магическо средство. Някои възприемат елеосвещението като медицинска процедура, а за духовния му аспект въобще не мислят… Затова често, хора, които не са получили очакваното телесно оздравяване, се чувстват едва ли не измамени: как може така, аз стоях на дългата служба, направих всичко, каквото трябва, а резултат никакъв! Такива хора могат да охладнеят към вярата, към Църквата.
Изцелението е свободен дар на Всеблагия любящ Бог, а не неизбежен резултат от някакви външни действия. Това трябва да помнят всички, пристъпващи към тайнството елеосвещение.
Иконом Йоан Карамихалев
Тези седем тайнства са основополагащи за живота на всеки православен християнин. Те не само ни свързват с Бога, но и ни водят по пътя на спасението и обожението. Чрез тях ние получаваме благодатта на Светия Дух и се преобразяваме в образа на Христос.